less than a minute reading
Когато кажа на мои ученици, които се подготвят за публични изяви, че езикът на тялото носи 70% от информацията на слушателите, според изследвания на различни американски учени, много хора се възмущават. Аз самата, когато прочетох това преди повече от 20 години, изпитах истински гняв. Още повече, че на думите беше отредена тежест едва от 10%. В някакъв момент открих, че макар и не в това крайно съотношение, но още при древните гърци се е говорело за този проблем. Аристотел нарича това „покварата на слушателя“.
Политиката е театър, абсолютен театър. Освен вземането на важни за живота ни решения и преди да се стигне до тях, всеки политик трябва да се пребори за одобрението на своите избиратели. Същото важи и в бизнеса, когато някой трябва да ти довери парите си. Често не помним какво са казали хората, но помним някой техен характерен жест или сме запечатали тяхна „моментна снимка“ в паметта си.
Темата за поведението, мимиката, жестовете и въобще – цялата невербална комуникация в политиката – е особено актуална след победата на Тръмп. Той има ярко присъствие, което забелязват и харесващите, и мразещите го. Той е труден противник, макар публичното му присъствие да е от десетилетия, и това дава възможност на всичките му опоненти да го проучат из основи.
Кои са най-ярките и постоянни жестове, които Доналд Тръмп използва?
Ако човек си пусне дебата му с Хилари Клинтън през 2016 г., след това злополучния сблъсък с Джо Байдън, когато всички разбраха, че меко казано не е в добра форма, и дебата му с Камала Харис, ще се види, че той има една специфична и постоянна партитура от жестове.
На първо място ще поставя специфичната позиция на тялото му с изнесена дясна половина на тялото напред и съответно лявото рамо е изтеглено назад и нагоре. Защо? Защото лявото рамо е за любов, а дясното – за битка. Така е дори в ежедневната комуникация, но в политиката това е на десета степен. Агресивните или пък силно отбранителните личности винаги изнасят дясната половина на тялото си една идея по-напред. Например, в дебата с Камала Харис, когато стигнаха до неудобната тема за емиграцията, която е точка на силен сблъсък между тях, той веднага завърта дясното рамо напред и изнася силно напред жеста с дясната ръка. Разбира се, като опитен комуникатор, веднага след това отворя широко ръцете настрани, за да успокои ситуацията и да ни внуши, че е отворен за комуникация дори по-най-трудните въпроси. В продължение на тази част от партитурата след разперените широко ръце той прави следващия, който да ни внуши сила, авторитет и доверие – дланите са изправени вертикално пред него и образуват лека пирамида. Този жест говори за сила, авторитет, доверие.
Друг жест, който е специфичен за новия американски президент, е енергичното и широко разтваряне и затваряне на ръцете пред тялото, все едно лови баскетболна топка. Това също е знак за готовност и откритост при комуникацията.
След опита за покушение върху него Тръмп намери сили да вдигне юмрук. Някои казват, че тази снимка, обиколила света, му спечели до голяма степен втория мандат в Белия дом. Това е твърде опростенческо мислене, но и аз съм убедена, че в набора от аргументи в главите на избирателите се търкаля и този визуален аргумент. Той говори за самообладание и целеустременост: оцелях и продължавам към целта си. В България нямаме традиции с вдигането на юмрук, макар по време на социализма да беше плакатен жест, изобразяващ победата на социализма. Но макар и южна нация, с топъл темперамент, ние се пазим от крайни жестове и полюсите ни стряскат и отблъскват. В американската традиция вдигнатият юмрук е нещо приемливо. Джо Байдън също вдига юмрук по време на някои речи, но сякаш половинчато – юмрукът е на нивото на рамото и изнесен напред, а не нагоре.
Има един жест, който е често употребяван от американските президенти, когато искат ясно да акцентират, че говорят за нещо важно – палецът и показалецът са събрани в кръг, все едно казваш ок. Този жест буквално означава „искам да мислиш върху това!“ Същото значение има и жестът със свит юмрук с изправен палец нагоре.
Посочването с пръст за много хора изглежда театрално, твърде агресивно и дори неприемливо. Зависи как се прави. При Джо Байдън той е съчетан понякога дори с полуусмивка и означава акцент и опит да приобщи аудиторията, да я извади от дрямката. Често соченето с пръст изглежда като спусък на пистолет и носи явно агресивен характер. Много политици го заместват със сочене напред с цяла длан. Или пръстът не е насочен напред като оръжие, а е леко наведен надолу. Когато гледаме старите записи на Джон Кенеди, можем да видим, че при произнасяне на историческата реплика „Не питай какво може страната ти да направи за теб, а ти какво можеш да направиш за страната си“, той използва точно този жест на всяка втора дума. Това е пикът в речта му и той го подчертава със серия от жестове с леко посочване с показалеца напред.
Бърни Сандърс от Демократическата партия на САЩ и бивш кандидат за президент има един характерен жест, който често използват и други политици – дясната ръка е изнесена напред, но дланта е обърната надолу, прилича на тактуване. Той я ползва, за да подчертае важни места в речите си, но подсъзнателно този жест се тълкува като отблъскване, дистанциране. Недобро впечатление прави и жестът със слагане ръка на гърдите, с което искаме да внушим честност. Изследванията показват, че има обратния ефект у зрителите. При някои политици той все пак успява да сработи, такъв пример е Барак Обама, който в своята дълга политическа кариера ползваше този жест и беше приет добре от неговите сподвижници. Но Обама е известен със своя изключително харизматичен и емпатичен стил на комуникация. Той умело съчетава ритъма на речта, емоционалните паузи и риторичните въпроси с широки и отворени жестове на ръцете.
Има още един специфичен поведенчески знак у Доналд Тръмп, на който искам да обърна внимание. Несъмнено той се откроява силно, когато е сам или с един опонент. Но как се държи, когато е обграден от много политически играчи, които не са на неговото мнение? Когато опонентът му говори, той не извръща само главата си към него, за да го чуе, а се завърта в неговата посока с цяло тяло. С това той казва, че не се страхува да се бори за идеите си и че е готово за битка, дори я предизвиква в някакъв смисъл. Този жест, както и изнасянето на дясното рамо напред, са едни от най-силно обрисуващите характеристики на неговото публично поведение.
За сравнение бих посочила председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен. Тя винаги е обърната изцяло фронтално към аудиторията, разполага с огромна палитра от жестове, които изглеждат добре тренирани със специалисти. Най-типичният за нея жест са разперените встрани ръце, които трябва да внушат на аудиторията, че е уверена, без да е агресивна. Често това се разминава с посланията в думите ѝ, но това предполагам е търсен ефект с цел баланс. Разбира се, подсъзнателно той носи недоверие у по-чувствителната аудитория. Тя умело използва изражения на загриженост или решителност, за да подчертае важността на дадена тема.
В заключение можем да кажем, че последното поколение политици търси по-ярките и по-широките жестове, за разлика от по-старото поколение от ранга на Роналд Рейгън, Франсоа Митеран, Хелмут Кол, които се отличаваха с успокоени и пестеливи жестове, внушаващи достолепие, сигурност, дълбочина. Като тяхно продължение се опита да бъде Ангела Меркел, която поддържаше резервиран стил на комуникация и остана в историята на жестовете с „ромба на Меркел“ – ръцете събрани ниско долу пред тялото във формата на ромб. Много от българските политици се опитаха да го имитират, но, за съжаление, при тях той изглежда изкуствен и привнесен, защото не част от цялостно органично поведение и стил.
