Дея Йорданова: Посланията на “Величие” или как маргиналните партии се намесват в голямата игра

Аз съм един от вас и не желая да съм част от елита

Посланията на “Величие” или как маргиналните партии се намесват в голямата игра

Тия дни Бойко Борисов подхвърли идеята да се вдигне бариерата пред влизащите в Парламента партии от 4 на 7%. Като интуитивен и опитен политик, той се опитва да хлопне вратата пред пришълците на негов терен. 

Големите играчи в политиката доскоро се раждаха само в София – тук са парите, тук са опитните играчи, тук са посолствата, тук се пече питката. Разбира се, винаги е имало регионални играчи, които правят политически субекти, колкото да се включат с общинските съвети, по старото правило на Цезар „по-добре пръв на село, отколкото втори в Рим“. С влизането в ЕС ресурсът в общините е огромен. Но все пак голямата и интересна игра е на национален терен.

Днес се чудим, смеем се и надаваме ухо да разберем що за чудо е “Величие“. Тази партия нямаше да е толкова голям дразнител, ако не беше пред очите ни растежа на „Възраждане“, учредена през 2014 г. , която едва три години по-късно вече взе първия си 1% на парламентарни избори. Десет години по-късно тя е трета политическа сила в страната и всеки път е на кантар дали няма да стане втора. На този фон, появата на „Величие“ миналата година във варненското село Ветрен, вече не изглежда толкова безобидно, защото само година по-късно тя вече имаше свои депутати в 50-тия парламент. Процесът се ускорява десетократно, а ние не знаем защо. Просто ни е досадно и смешно.

Ще кажете, ама защо „Величие“? Има и други партии около 4-те процента? Да, така е, но те са със стара столична закваска – образувания на отлюспени лидери, търсещи място под слънцето. 

По информация на някои социолози, в България има гнезда на поне още няколко подобни клъстъра – местни партии, готови да яхнат националната идея и да се устремят към парламента. При подходяща финансова инжекция и политически инженеринг, те биха могли да бъдат употребени. Но на този етап това е само възможност. Когато вече не е спекулация, ще консумираме резултата. 

В същото време влиянието на големите партии се сви до твърдите им ядра и дори след 7 поредни избора за 4 години, те не променят особено електоралната си тежест. Представете си тези довчерашни джуджета как изправят ръст до партиите, които до скоро живееха в страната на великаните, а днес са полуръстове.

Не приемам всичко, различно от мейнстрийма, да минава под знака на „фашисти, националисти, популисти“ и прочие обозначения. Слагането на етикети не спира процесите, често дори ги стимулира допълнително. Тръмп до вчера беше фашист, а днес всички си търсят стара обща снимка с него или с поне някой негов съпартиец. Тъжно, но факт.

Как изглеждат, как се държат и как говорят хората от „Величие“ като представителен образ на това, което клокочи в периферията, докато в центъра грохват все повече?

На първо място, това са хора, които в невербалната комуникация държат да се отбележат като човеци от народа, навлечени в ежедневните си тениски, шушлякови якета и пр.,с които се явяват на политически събития, срещи с избиратели, в YouTube подкасти или на интервюта в големи телевизии. От брошките на Мадлин Олбрайт, през рошавата глава на Борис Джонсън, та чак до кожената тужурка на Борисов на старта на кариерата му – това са сигнали, които стигат директно и безпрепятствено до най-незаинтересованите и апатични избиратели. Сигналът на новите периферни партии, който изпращат към околните е „аз съм един от вас, не желая да съм елит и не се маскирам като елит“. Има лидери на партии, чиито гласоподаватели са около 0,1%, но веднага слагат костюма и дават знак, че искат да се слеят с големите. А тези напротив: дават знак, че се оттласкват далеч от големите играчи.

Но да видим как стоят нещата с вербалната комуникация. Какви послания и с какъв език ползват хората от „Величие“, за да успеят за една година от новосъздаден политически субект да пораснат до парламентарна партия? И тук нямам предвид слоганите или рекламните послания, често изработвани от пиарите и всякакви политически строители. Имам предвид живата реч по време на срещи с избиратели, в онлайн медиите и подкасти, където те се оказаха първопроходници. Същото впрочем направи Тръмп в Америка – влезе във война с големите медии, които традиционно от години подкрепят демократите и взе участие в едни от най-популярните подкасти зад океана. Като не участваш някъде също се обозначаваш.

На първо място и за разлика от големите партии, те говорят за България като „родина“, а не „територия“, „тая държава“, веднъж дори чух един развълнуван политик да ни нарече „локация“. Ако си пуснете последната предизборна среща на „Величие“ от 25 октомври в Пловдив, ще чуете Ивелин Михайлов да говори за „родината си“, „държава, която е майка“, „гордост да се нарича българин“ и т.н. Подобни определения през годините са били използвани от всякакви патриотични организации и баш патриоти като Краси Каракачанов и Слави Трифонов, който накрая стигна до пълното си отрицание с „Няма такава държава“. Но думата ми не е за това кой как е употребил патриотизма през годините, а за факта, че след изтляването на поредния патриотичен проект, обикновено вследствие прегръдка с властта, веднага се появява нов такъв субект, който да запълни празнината. Никой не може да вини хората за това, че искат някой да обича родината им колкото те я обичат. Разбира се, те често биват лъгани и подвеждани, но това не отменя автентичността на емоциите им.

На фона на глобалистките десни партии, за които държавата е почти отживелица, често пречка за бизнеса или поне нещо ретроградно, тази част от хората дърпат махалото към обратния полюс и това е нормална реакция. Всеки път, когато някой десен политик каже „по-малко държава“, част от населението настръхва и трупа в съзнанието си враждебност и недоволство. Защото за много хора държавата все още е символ на сигурност и представа за устройството на света. Инстиктът им подсказва, че големите и натрупани с десетилетия проблеми може да разреши само държавата. Все по-ширещото се безводие може да реши само решителна, дългосрочна и последователна държавна политика, липсата на достъп до лекар и лекарства в малките населени пак само държавна политика може да реши и пр.

Не мога да не спомена, че често тези хора говорят пълни небивалици от рода на „Когато Аспарух е дошъл тук, той е бил предприемач. Това е човек, който сам е поемал. Той не е искал нито Китай, БРИКС, нито ЕС. Това е човек, който се е изправил срещу света“, казва Ивелин Михайлов, който сам е предприемач и явно се отъждествява с образа на българския хан. 

На второ място, като всяка партия в България, решила да се включи в политическата игра, „Величие“ говори за борба с корупцията. Не се сещам за нито една партия, която да не е борила корупцията. През 2009 г Бойко Борисов с тази дума на уста излезе на тепиха на политиката, ДСБ от 2004 насам мина през много метаморфози и имена, но ако не говори за реформа в съдебната власт, то непременно говори за борба с корупцията. ПП бяха създадени в името на промяната и борбата с корупцията. На свой ред, полковник Марков от „Величие“ говори за „тримата големи корупционери: Борисов, Доган и Пеевски“. 

Трето, лидерите на тези политически конструкти забъркват един невъобразим коктейл от цитати от Библията, езотеризъм, реални проблеми и лидерски егоцентризъм, които се превръщат в магнит за уморената от светли приказки публика. Напр. Николай Марков не само вади кръстчето над тениската по време на участия в подкасти, но и често цитира Библията. Напр. в едно свое обръщение от 9 юни т.г. лидерът на „Величие“ цитира Стария завет, псалом 1: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратени не седи“.

Непременно трябва да отбележим, че видеата и особено подкастите с тяхно участие се радват на огромен и постоянен интерес. Напр. предаването „Ренегат в политиката“, с участието на Марков в подкаста @KonserviteBG, има 118 740 показвания, 5300 харесвания. Бих стигнала и по-далеч, като кажа, че подкастите дават живот на маргиналните лидери, но и те от своя захранват с непознато съдържание подкастите. Тази особена симбиоза ще дава тепърва плодове, защото казионните медии са много предвидими и в голяма степен едноообразни. Това е един особен нов видеопродукт, в който водещият никога не казва „остават ни две минути“ или „времето свърши“. Тук всеки може да разкаже подробно за себе си и най-вече да развие житейската си философия – без някой да му дава зор, да го прекъсва постоянно и да го натиска в ъгъла. Лежерният тон и дългите разговори, обратно на всичко, на което до скоро се кланяше журналистиката – краткост, ударност и настъпателен тон, привличат огромна аудитория. 

Партия „Величие“ не постигна величие, но показа как за една година можеш да се придвижиш от периферията на политиката до центъра й. Сигурна съм, че няма да останат единствени, ако на терена на българската политика не се роди чисто нов, голям играч, който да ни спаси от вече седмото повторение на едни и същи послания, личности, ориентации и перспективи.

Рубриката “Гласове извън рамката” отразява различни гледни точки.
Същите не представляват позиции на сдружение “Демократичен център”.

Дея Йорданова

Дея Йорданова е магистър по „Публична реч“ от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Има дългогодишен опит в провеждането на обучения по техника на говора и поведение пред камера. Заемала е ръководни постове в Нова телевизия, BBT, печатни и онлайн медии.